Още една обикновена вечер по необикновен начин. Няма я музиката в любимото ми заведение, която заглушаваше дори собствените ми мисли.  Нито шума от разговорите на десетките хора в кварталното кафе, където всеки бърза да разкаже на приятел какво му се случва. Липсва и бръмченето на хилядите минаващи коли с изнервени шофьори заради трафика. Детето заспа, вечерята приключи и сега е време за нас.

Навън е тъмно вече, а в сърцето ми слънцето тъкмо изгрява. С интерес слушам за всичко интересно, което ти се е случило днес. Така, независимо къде съм била, аз вече се чувствам част от твоя ден. Отивайки на терасата за по цигара, кучето ни следва неотлъчно, щастливо размахва опашка и се чуди в кой от двамата да се сгуши. Октомври е и навън е студено, но повече усещам топлината, която има около нас. Едно по-различно усещане на спокойствие, уют и комфорт, но не е навик, не е рутина. Усещане за пълнота. Разговор, изпълнен с грижа. Моменти, изпълнени с усмивки. Дом, пълен с любов.

Ти ми носиш спокойствие. Прегръщаш ме силно и съм пак малко беззащитно дете, което се чувства в сигурни ръце. Нека светът бърза, а аз и ти да останем така. Поне за няколко минути. После пак ще кроим планове за нови приключения, които подхранват страстта ни към живота. Пак ще мечтаем за нови дестинации с красиви плажове и високи върхове. Пак ще се усмихваме до уши на неспирния детски смях, когато кучето подскача из стаята. Но нека за малко останем така. Прокрадва се усмивка и едно тихо „Обичам те!“. „И аз те обичам, слънчице!“. Сега пак е тихо. И една идея по-щастливо.

Pura vida!

Сподели: