Кои са очевидните неща и защо ги пазим за себе си?


Стоях си вкъщи разрошена и с домашни дрехи, изтощена от чистене и ми беше писнало от всичко. В главата ми беше само списъкът с неща, които трябва да направя и определено часът при фризьор не беше част от него.

Тогава сестра ми се обади да пита искам ли компания. (Искам, разбира се, та аз съм в майчинство и се побърквам от еднообразие.) Влезе тихо през вратата, за да не събуди дъщеря ми, погали кучето и ме прегърна. Погледна ме и каза:

– Како, много си красива!

Бях втрещена. Опулих се като че ли някой ми каза, че Япония е изчезнала от картата на света. Определено не очаквах такива думи, още повече във вида и състоянието, в което бях.

Нали знаете жените какви смотани реакции имаме понякога:

– Ти луда ли си, на нищо не приличам! – засмях се аз, подигравайки се на себе си.

Тя обаче, с най-сериозния тон на света, ме накара да го повярвам наистина.

– Наистина си красива, како! Знам, че сигурно не го вярваш, но е така. Даже си по-красива откакто роди! И плюс това си страхотна майка!

Потънала в объркване и смут, ѝ благодарих, че го казва. Тогава едно изречение от нея промени тотално начина ми на мислене:

– Никой не казва очевидните неща. А трябва!

Сама не си даваше сметка колко е права. А е само на 22. Типичен пример за това, че мъдростта и добротата нямат възраст.

 „Мълчаливата признателност не е от полза на никого.“ – Гертруд Стайн

Не си давах сметка, че всички пропускаме очевидното.

Критикуваме новите обувки на приятелката си, защото „истинските приятели винаги си казват истината“. Но пропускаме да кажем без повод “Благодаря ти, че толкова години си до мен!”

Замисляли ли сте се колко неизказани комплименти витаят из въздуха всяка секунда? Колко пъти си мислим, че близките ни знаят колко ги обичаме и не е нужно да го подкрепяме с думи. Мислим си, че “действията са важни” и е така, но едно такова изречение придобива страшна сила, когато се изрече на глас. А колко ли пъти такива неизказани думи са могли да спасят един брак, приятелство, да задържат най-добрия служител на работа?

Премълчаваме очевидното, защото е очевидно. Възхваляваме наум всяка добрина или смелост, разказваме я на познати и приятели, но човекът, за когото е предназначена хвалбата, рядко я чува. Правим тази грешка постоянно. С децата си, с родителите, с колегите, с приятелите.

очевидните неща

Помислете:

Ще се скараме на детето за четворката по английски, но няма да го похвалим за 24-те шестици в бележника. Тя е една, единствена. Но все се хващаме за нея. Все отбелязваме недостатъците, а позитивите приемаме за даденост. Ако пък ги отбележим, го правим така, между другото.

“Супер, че дойде да се видим, но трябваше ли да закъсняваш толкова???”

Истински важните неща са тези, за които рядко говорим.

Сядаме на кафе, за да си говорим общи приказки или да си помрънкаме на приятел. На срещата си говорим за проблемите в работата, а някой там има нужда да чуе, че се справя страхотно. Скастряме мъжа си, че не ни купува цветя, а ние все забравяме да му кажем колко много означава той за нас. Мрънкаме на жена си, че тази супа е прекалено безсолна, но не ѝ благодарим, че е намерила време да сготви нещо и да ни изпере дрехите.

очевидните неща

Не ни коства нищо да бъдем благодарни.

“Ти си чудесна майка!”

“Благодаря ти, че се грижиш за мен!”

“Толкова много ми липсваше!”

“Радвам се, че те намерих!”

“Обичам те всеки ден все повече!”

“Гордея се с теб!”

“Справяш се страхотно!”

Някога чували ли сте нещо такова за себе си? Как се почувствахте тогава? Чувството е прекрасно, нали? Когато някой оценява всичко, което правиш за него, когато ти каже колко много означаваш ТИ и как без теб нямаше да е същото.

“Ако видиш нещо хубаво у някого – кажи му го. На теб ще ти отнеме само секунда, но за него може да трае цял живот!”

 

Никой не казва очевидните неща. А трябва.

Pura vida!

Сподели: